Разговор с Аве Иванова, автор на скандалното интервю:

Връщате ме в миналия век – началото на демокрацията. В 93-та още не бяхме чували за лайфстайл списания, само разлиствахме лъскавите западни издания. Първото и то много успешно такова списание бе Клуб М – то оцеля на пазара над 15 години и в сравнение с днешните жълти издания, задържа ниво. Лейди Журнал бе замислено като женския му огледален образ. Материалът с Волен Сидеров бе поместен именно там. Казвам материала, защото концепцията за текст и илюстрация беше обща. Не сме търсели груба сензация, камо ли компрометиране. Идеята ни, към която Волен смело се приобщи – чест му прави -  - бе да съблечем  образа му от лъжи, митове и инсинуации – да разкажем неговата версия за сиптомите на смъртта на СДС /93-а!/, за в.Демокрация, за сините ченгета, за Бога. Волен не е луд и никога не е бил – дори бих казала, че има силен автоконтрол /извън случаите на почерпване/. Кресливостта му е за митингите, за подгряване на тълпите – в студио, пред медиите държането му е много премерено. Нито е луд, нито е глупав. Много от разбиранията му оттогава до днес очевидно са еволюирали. Странно е, че мъж, който изрече на нашите страници „Божиите заповеди не ме интересуват. Биха ми действали, ако действат на всички. Кой е Бог? Няма такова нещо. Аз съм си Бог“, 14 години по-късно завършва богословие. В политиката? Струва ми се, че основният му мотив бе реваншизмът – тогава беше страхотно обиден на съратниците си от СДС, някак изпадна от раздаването на карти, зае се с журналистика и полека сам или със съветници си намери „нишата“ - националистическото знаме, което десните партии втренчени в Европа, изпуснаха.

Със снимките му в Лейди Журнал много се спекулира. Търкаляха ги къде ли не, вадеха ги от контекст и ги ползваха като компромат. За мен това, че Волен се нави да участва в тази журналистическа авантюра в ония времена, когато фолкпевиците са били блян само в очите на бащите си, а мъжете се събличаха голи, само за да позират в Художествената академия за хонорар, е признак на вътрешна свобода. И на кураж. Защото всички мъже имат пишлета, но не всички „топки“.